В едно село живеел един старец. Жена му се разболяла и напуснала този свят. Семейството нямало деца. Възрастният човек живеел съвсем сам. Не можел вече да работи, а пенсията, която получавал, била много малка. Той често оставал без пари, а и без храна. Един ден човекът се събудил и установил, че няма пари дори за хляб. Взел една кошница и решил да отиде в гората за гъби. Излязъл извън селото и започнал да търси гъби по поляната, която се простирала отвъд селото. Времето било сухо и малко гъби били поникнали. Намерил само няколко, сложил ги в кошницата и тръгнал да се прибира.

Докато старецът отсъствал от къщи, в дома му се намъкнал крадец. Той от няколко дни наблюдавал къщата, с намерение да задигне нещо ценно и накрая издебнал подходящия момент, когато няма никой. Крадецът потърсил какво да открадне, но нищо не си харесал, защото дядото бил много беден. „Аз съм дошъл да открадна, защото нямам, а то и от мен по-бедни имало” – помислил си обирникът. Видял, че възрастният човек няма нищо за ядене и му станало мъчно за него. Преровил джобовете си и намерил банкнота от 10 лева. Решил, че трябва да я остави на дядото. Така и направил. Сложил парите на единствената масичка, която видял в стаята, и след това бързо излязъл от къщата.

Прочети още...

Антъни беше обикновено, четиринадесет годишно момче. Имаше щастието да се роди в заможно семейство и притежаваше всичко, което едно дете би искало - много играчки, хубави дрешки, а и получаваше много обич от двамата си родители. Но това, от което страдаше, беше, че не може да вижда. Беше се родил сляп и това много го натъжаваше. Чувстваше се ужасно самотен, защото живееше в непрестанна тъмнина. Това го караше да си мисли, че не е толкова добър и способен, колкото другите деца, че е нещо излишно за този свят и че никога не би могъл да бъде като тях. Затова обичаше да си седи сам в стаичката, винаги подредена, с хубави и скъпи мебели, доста приветлива, но изпълнена с много тъга. Родители му не спираха да го подкрепят и се опитваха да го накарат да се почувства щастлив и да излезе от своя малък затвор.

Един ден майка му реши да го вземе на пазар, за да й помага с покупките, тъй като баща му беше заминал извън града по работа и нямаше кой да носи тежките торби. Мъжът беше преуспял и много добър лекар, търсен освен в неговия град, и в цялата страна. Затова, когато заминаваше, за да отиде при някой болен човек, Антъни беше принуден да излиза навън, за да помага на майка си. Само тогава той можеше да чуе шума на колите, множеството приказки на хората, да усети слънчевите лъчи по кожата си или тежките капки дъжд, които се спускаха от небето. Само тогава можеше да се чувства като другите, сякаш е истинска част от света, който го заобикаля. За жалост, тези неща му напомняха за слепотата и затова, че никога няма да може да види нищо около себе си.

Прочети още...

"Братската обич, от камък по-здрава"

„Мостове градих, дето да събират човек със човека…“
Майстор Кольо Фичето

Имало в стари времена двама братя близнаци в Кула – Братан и Ширко. Хубавци били – яки, силни и работливи. Приличали си като два млади дъба. Заедно работили и се грижили за стари баща и майка, заедно ходили по седенки и хора. Неразделни били и много се обичали. Готови били да умрат един за друг. Ала и на двамата на сърцето лежала една и съща мома – хубавицата Цветана, с тънка снага и бръшлянени очи, с които ги пиела в люта жажда. И двамата я обичали, крадели й китката на чешмата и я задявали неделя на хорото. И двамата я искали за невеста. Ала може ли и на двамата жена да стане? Чудом се чудела Цвета какво да стори и кого да избере – нали били като две капки вода. И сетила се и им рекла:

Прочети още...