"Братската обич, от камък по-здрава"

„Мостове градих, дето да събират човек със човека…“
Майстор Кольо Фичето

Имало в стари времена двама братя близнаци в Кула – Братан и Ширко. Хубавци били – яки, силни и работливи. Приличали си като два млади дъба. Заедно работили и се грижили за стари баща и майка, заедно ходили по седенки и хора. Неразделни били и много се обичали. Готови били да умрат един за друг. Ала и на двамата на сърцето лежала една и съща мома – хубавицата Цветана, с тънка снага и бръшлянени очи, с които ги пиела в люта жажда. И двамата я обичали, крадели й китката на чешмата и я задявали неделя на хорото. И двамата я искали за невеста. Ала може ли и на двамата жена да стане? Чудом се чудела Цвета какво да стори и кого да избере – нали били като две капки вода. И сетила се и им рекла:

- Ще взема този, който съгради мост, дето ще харесам!

Захванали се здраво Братан и Ширко – на двата края на Кула мост да градят. След година мостовете били готови. Гледала ги Цветана, гледала, добри и здрави били и двата. Какво да каже и кого да избере? Но сърцето ѝ я теглело към единия, за него си мислила нощем и шептяла името му пред старата икона на Богородица, под треперливата светлина на вощеницата.

Посочила с ръка, избрала Братан. Наесен вдигнали сватбата – всички от градчето дошли, даже от съседните села, че били младите лични, хубави и от добри и заможни родове. До зори ехтели свирки и тъпани и весело се провиквали сватбарите, ракия, вино и вкусни гозби имало в изобилие за всички. Весела и богата била сватбата, всички се радвали на младоженците и облазявали техните родители. Само в сърцето на Ширко, отхвърления, като змия-усойница се свила люта обида и омраза към брата му. Не отишъл на сватбата и без да се прости с никого, потънал в мрака на нощта, огласена от песните и веселбата на братовата му сватба. Никой не го видял от тогава. Изплакали се очите на майка му, а баща му отрано побелял и се прегърбил.

Минали години. На Братан се добил син, рус и хубав като слънчоглед в нива. Кръстил го Ширко, на брат си, когото още носел в сърцето си, заедно с мъката, че го няма.

Било на Голяма Богородица, празник, когато се събират роднините заедно да почетат Божията майка. Седнали в голямата стара къща на Братановия баща всички – Братан и Цвета, сина им, старите родители на Братан. Наредили хубава трапеза, извадили вино и от всички дарове на майката земя. Разчупили прясна погача, замирисало на тамян и бабина душица. Вдигнали ръце и смирено се прекръстили в благодарност пред Бога. „Ех, и сина ми да си дойдеше…“ мълвяла старицата, майката на Братан и Ширко. „Ех, да беше тука и брат ми…“ – мислел си Братан и въздишал.

Отворила се тежката дървена порта и в двора пристъпил едър мъж, след него вървяла чернокоса хубавица и младо момче, вакло и румено като ябълка.

„Синко! Ширко!“ – изхлипала старата.

Синът ѝ пристъпил и я прегърнал. Подвил коляно пред стария си баща, целунал отрудената му десница. После стиснал в братска прегръдка и Братан.

„Прощавайте“ – казал, дойдох си. „Това е невестата ми, Мария и сина ми Братан!“

Силна е кръвта и корените на рода са здрави, не ги променят човешките страсти и времето. Остават и пребъдват, здрави, като двата моста, градени от братски ръце и споени с любов, прошка и мъдрост.

Легендата записа: Христела Христова, 48г., гр. Кула

Източник: Цветана Неделкова Николова от гр. Кула, област Видин