Антъни беше обикновено, четиринадесет годишно момче. Имаше щастието да се роди в заможно семейство и притежаваше всичко, което едно дете би искало - много играчки, хубави дрешки, а и получаваше много обич от двамата си родители. Но това, от което страдаше, беше, че не може да вижда. Беше се родил сляп и това много го натъжаваше. Чувстваше се ужасно самотен, защото живееше в непрестанна тъмнина. Това го караше да си мисли, че не е толкова добър и способен, колкото другите деца, че е нещо излишно за този свят и че никога не би могъл да бъде като тях. Затова обичаше да си седи сам в стаичката, винаги подредена, с хубави и скъпи мебели, доста приветлива, но изпълнена с много тъга. Родители му не спираха да го подкрепят и се опитваха да го накарат да се почувства щастлив и да излезе от своя малък затвор.

Един ден майка му реши да го вземе на пазар, за да й помага с покупките, тъй като баща му беше заминал извън града по работа и нямаше кой да носи тежките торби. Мъжът беше преуспял и много добър лекар, търсен освен в неговия град, и в цялата страна. Затова, когато заминаваше, за да отиде при някой болен човек, Антъни беше принуден да излиза навън, за да помага на майка си. Само тогава той можеше да чуе шума на колите, множеството приказки на хората, да усети слънчевите лъчи по кожата си или тежките капки дъжд, които се спускаха от небето. Само тогава можеше да се чувства като другите, сякаш е истинска част от света, който го заобикаля. За жалост, тези неща му напомняха за слепотата и затова, че никога няма да може да види нищо около себе си.

В този ден, докато вървяха с майка му към пазара, тя видя група деца, които си играеха в кална локва на улицата. Бяха изцапани, с изпокъсани дрехи, но се чуваше много детски смях. Пръскаха се с вода, скачаха в локвата и се радваха. Майката реши да изпрати Антъни да си играе с тях, надявайки се, че те ще му помогнат да се почувства по-добре. Тъй като той знаеше колко много се опитват да го зарадват родителите му, реши да ѝ угоди и отиде при децата. Пристъпи срамежливо и се опита да ги заговори. Различаваше няколко гласа и предположи, че децата са три - все момчета.

- Здравейте! Аз съм Антъни. Чудех се, дали мога да си поиграя с вас?

- С нас? Но как?! Ти си едно богаташче! Защо би си играл с нас? Аз деля дрехите си с още две братчета, спим на земята и понякога нямаме какво да ядем. Ти не си като нас и няма защо да си играем заедно! - заяви агресивно момчето.

Антъни се замисли какво да отговори. - Прав си, не съм като вас. Защото съм сляп. Може родителите ми да са богати и да имам всичко, което пожелая, но не мога да видя нищо от света около мен. Нито красивото, нито грозното. Виждам единствено тъмнина, заради която всичко друго губи значение - каза спокойно той, но се долавяше една тъжна нотка в гласа му. В сравнение с теб, аз нямам нищо.

Другото момче сведе глава. Антъни усещаше чувството на вина у него. Беше засрамен заради думите си. След малко момчето стана, представи се набързо, както подобава по момчешки и се извини за държанието си. Казваше се Сами и предложи на Антъни да станат приятели и да му покаже какво е да си щастливо момче, което прави бели и живее безгрижно. Затова рязко го бутна в локвата и започна да го плиска с калната вода. Заливаше се от смях. Антъни беше много изненадан, но бързо разбра, че това е игра и също започна да мокри Сами с водата. Усети едно гъделичкащо чувство в стомаха - радост. За пръв път разбра какво е да си обикновено и щастливо дете. Играеше си, цапаше се и подскачаше точно като тези три момчета.

Мина се време и Сами реши да изведе Антъни на разходка. Ходиха малко пеша, докато стигнаха до една голяма поляна, пълна с различни цветя. Антъни усещаше силното им ухание, слънчевите лъчи затопляха лицето му, а полъхът на лекия ветрец галеше кожата му. Сами го дръпна за ръката силно и започнаха да тичат.

- Ето какво е да си безгрижен и свободен! - изкрещя Сами.

Тичаха и се смееха. Беше толкова просто да открият радостта, защото бяха деца. Или защото всъщност хубавите неща в живота са простички. Това са онези уж малки и незабележими жестове, които споделяме един с друг. Легнаха в тревата. Тогава Антъни се обърна към Сами:

- Днес ти ми показа как светът може да бъде едно прекрасно, слънчево място, независимо от това, че живея в постоянна тъмнина. Благодаря ти. Ще го помня винаги.

- Ти пък ми показа, че щастието не се определя от предмети, а от това, което е около нас. И че трябва да ценя онова, което притежавам.

И така, толкова просто и лесно се появи едно красиво приятелство, от което всеки научи нещо много важно за живота - можем да сме богати не с предмети, а с щастливи моменти. Стига да има кой да ни ги покаже и да ги сподели с нас.

Ива Цинцарска, 16 г. София